История

Предложението за въздигането на храма-паметник „Св. Александър Невски“ е по решение на Учредителното народно събрание през 1879 г., състояло се в старата ни престолнина Търново (Царевград Търнов).

Председател на събранието бил Екзарх Антим I, подпредседател — Петко Каравелов, брат на поета Любен Каравелов. Точно той предложил „да се построи един храм-паметник в град Търново на Чан тепе (Царевец), като по този начин се задължи „ нравстено“ народът“. Следвало храмът да се посвети на св. Александър Невски, небесен покровител и закрилник на Цар Освободител – император Александър И, и руското победоносно войнство. Имало и друго предложение на това заседание, от д-р Петър Берон. Той намирал за уместно такъв храм да се построи на връх Св. Никола в Шипченския балкан. Предложението на д-р Петър Берон било отхвърлено от народните представители, а Каравеловото се приело с акламации. Веднага бил съставен КОМИТЕТ с председател Браницки епископ Климент (Васил Друмев). Нему възложили да организира работата по въздигането на храма-паметник. За набирането на парични средства Комитетът отпечатал Конституцията в 40 000 екземпляра и започнали да я продават между народа по 50 стотинки.

През 1880 г. Второто обикновено народно събрание, по желание на Негово Височество Княз Александър Батенберг, решило вместо в Търново, както било прието в Учредителното събрание, храмът-паметник да се въздигне в София – новата столица на българите.

Подпредседателят на това народно събрание Стефан Стамболов възразил: „храмът трябва да се построи в старата българска столица – Търново, защото тъй беше решено в Учредителното народно събрание!“. Но „(депутацията“ единодушно подкрепила желанието на Княз Батенберг. Предложението било внесено в Народното събрание от Петко Каравелов, вече министър-председател.

На 19 февруари 1881 г., годишнината от Освобождението на България, Князът издал следната прокламация към българския народ:

„ Възлюбени ми народе!

Народното събрание от своя страна изяви желание да въздигне в столицата ми великолепен храм в името на св. Александър Невски, в който да се възнасят молитви към Всевишния за благоденствието на Цар Освободителя и неговия

народ и за упокоение душите на падналите за освобождението на България герои.

На днешния ден, в честития праздник за възцаряването на Негово Величество, като Българин и Аз, който споделям високото чувство на признателност, което въодушевява българския Народ, намирам момента за най-сгоден да проглася предначинанието, за да се приведе в изпълнение общото народно желание.

Отправям ся, прочее, към тебе, вождалений Ми народе, и пригласявам всекиго от вас да принесе своята лепта за сооружение на честния този храм, който ще бъде и паметник на признателност на българския народ към Царя-Освободител.

За тази висока цел, всяко даяние благо.

София, 19 февруарий 1881 година

Александър „.

На 26 февруари 1882 г. по покана на Княз Александър Батенберг била съставена Централна комисия по изпълнение на прокламацията в състав: председател – Негово Височество Княз Александър Батенберг и членове: Петко Каравелов – председател на Министерския съвет, Петко Р. Славейков – министър на вътрешните работи, Михаил К. Сарафов – министър на народното просвещение, Негово Високопреосвещенство Софийския митрополит Мелетий, Негово високопреподобие архимандрит Кирил, Негово Високоблагоговейнство свещеноиконом Тодор Митов – изповедникът на Левски при бесилото, Н. Сукнаров – председател на Народното събрание, Н. Даскалов – софийски кмет, Д. Коцев – помощник кмет, В. X. Янков – председател на Софийския окръжен управителен съвет, както и Константин Стоилов – началник на политическия отдел на Негово Височество Княза.

При тържественото полагане на основния камък на храма-паметник, като делегати от Източна Румелия, присъствали Левкийският епископ Гервасий, Константин Величков и инженер Николов. Актът и надписът били прочетени от епископ Гервасий.

За любознателния читател, след историческия преглед по полагане на основния камък на храма-паметник, е нужно да се отбележи, че този витошки гранит, монолит-морена, се намира в криптовата част на храма, предвиден за пантеон на именити и заслужили българи, която обаче от 1966 г. е пригодена за галерия на Средновековната българска икона, филиал на Националната художествена галерия в София. Намира са в така наречената „.Златна зала„. Там всеки може да го види и да се възхити от големината му.

През месец май на 1882 година към Централната комисия бил учреден Комитет, който трябвало да се грижи за изпълнение на нейните решения. Негов председател станал Архимандрит Кирил.

Задачата на Комитета, правата и задълженията, както съставът и управлението му били определени в отделен Вътрешен правилник, който е трябвало строго да се съблюдава. За негови членове били избрани свещеноиконом Тодор Митов, Д. Д. Агура – Главен секретер при Министерството на вътрешните работи и народното здраве, Д. Хранов – Главен секретар при Министерството на Външните работи и изповеданията, А. Иванов и Я. Трудненко, началници на Счетното и Административното отделения на Министерството на вътрешните работи и Народното здраве, С. Тенев – старши подначалнтик на Стопанското отделение при Министерството на Вътрешните работи и Народното здраве, П. Вълков – началник на изповеданията при Министерството на Външните работи. Тенев и Вълков били членове-секретари на Комитета, а А. Войников – старши подначалник при Счетното отделение на Министерството на Финансите бил член-касиер.

До започване на строежа на храма този състав на Кометета се променил така: председател – Стоян Петков, деловодител А. Войников и членове: протойерей Иван Гошев, В. Василев, Иордан Наумов и Ст. Станимиров, а след смъртта на А. Войников мястото му заел Ив. Д. Горанов.

За 22 годишния период от учредяване на Комитета до започването на строежа промените в състава били естествсни – поради възраст, настъпила смърт или други причини от административен характер.

През месец май 1882 г. министърът на вътрешните работи Григор Д. Начович издал „циркуляр“ – окръжно писмо, до управителите на окръзите, с което ги уведомявал за съставения Комитет при Централната комисия по въздигане на храм-паметника и ги молел да предложат на общинските управления в поверените им окръжия да съставят общински комисии, които да оказват пълно съдействие на Комитета. В същото окръжно писмо министърът отбелязал, че всички въпроси, касаещи изпълнението на Височайшата прокламация, трябва да се съгласуват с новоизбрания Комитет.

Комитетът от своя страна, с желание за реализация на това богоугодно и родолюбиво дело, отправил възвание към българския народ в изключително патриотичен дух. Предавам пълния и точен гекст на възванието, публикувано в Държавен вестник бр. 62 от 1882 г., с. 481. То е не само назидателно и поучително и за съвременния българин, но и израз на уважение към нашите предци.

С публикуването на Възванието към българския народ, Комитетът съставил и обнародвал Инструкция за храма-паметник „Св. Александър Невски“. Като отзвук на всичко това, навсякъде в страната били съставени общински комисии за събиране на помощи, а в храмовете били пуснати дискоси.

В помощ на фонда за построяване на храма-паметник, пръв дал личен пример княз Александър I със сумата 5000 златни лева. Към събираните от общинските комисии помощи се включили и общинските управления, като заложили в бюджетите си суми за построяването на храм- паметника. Софийският градски общински съвет, пръв в страната на 26 февруари 1882 г. предвидил помощ от 200000 лв., изплатима за срок от 10 години – по 20000 ежегодно. Поради финансови затруднения, след 1884 г.

решението било променено и до приключване на строежа фактически била отпусната общо сумата 92.000 лева.

Резултатите от помощната акция не били особено насърчителни. Пълно равнодушие към делото проявило населението от Източна Румелия. Въпреки всичко, за девет години от 1882 до 1891 г. фондът за построяване на храм-паметника разполагал с налични парични средства в размер на 700.000 лева. От 1891 до 1895 г. паричната наличност на фонда нарснала на 1 000 000 лева. Независимо от продължителното време до започване на строежа, през 1904 г. фондът разполагал със сумата 1 900 000 лева, а в края на 1906 г. достигнал цифрата 2 100 000 лева.11

Бавната реализация на постъпленията от паричните волни пожертвувания, неритмичността и застоят на това родолюбиво дело е в пряка зависимост от смяната на правителствата. Разделяли се на русофоби и русофили, консерватори и либерали, наличието на повече партии е белег на новото време, особено сега!

Далеч съм от намерението да политизирам и измествам центъра на това действително благородно народно дело – построяването на храма- паметник, но безспорен е фактът, че смените на председателите на Министерския съвет в посоката за която споменавам, са давали отражения и то неблагоприятни. Народното, всенародно желание за такъв веществен паметник на благодарност обаче не угасва, затова и ние днес сме щастливи да се гордеем с наличието на столичната светиня храм-паметника „Св. Александър Невски“.

Активността на Комитета е безспорна и неоспорима. Неговите дейци развили голяма дейност и желанието както на Централната комисия, така и на Комитета е било строежът да започне през 1885 година. Самият княз

Александър I проявявал голяма загриженост по въздигането на храм- паметника.

През 1883 г. в най-усилното време за Комитета – активната дарителска изява на нашия народ, Централната комисия чрез Министерския съвет потърсила връзка с Русия за подходящ архитект, който да направи проект за храм-паметник. За тази цел Министерството на Обществените сгради, пътищата и съобщенията се обърнало с писмо до кмета на Санкт Петербург и той изпратил няколко архитектурни проекти. Централната комисия под председателството на княз Батенберг разгледала проектите и се спряла на този, който бил изработен от академик Иван Симеонович Богомолов. В същност проектите, които изпратил кметът на Петербург в София били конкурсни планове за храм в Петербург на мястото на покушението срещу Царя-Освободител Александър II.

От 1882 до 1896 година първоначалните ръководни структурни действия се променят. Централната комисия и Комитетът по въздигане на катедралната църква „Св. Александър Невски“ се занимават само със събиране на дарения от всякакво естество, но само от българи.

От 1896 до 1913 г. действали други структури: Строителна комисия от Министерството на обществените сгради, отговарящо за постройката централно пред Министерския съвет.

Строителната комисия започнала да функционира на основание заповед № 282 от 28 февруари 1896 г. на министъра на Обществените сгради, пътищата и съобщенията. Комисията била в състав: архитект Петко Момчилов – началник на архитектурното отделение при министерството на Обществените сгради, Юрдан Миланов – помощник началник на същото отделение в министерството, Иван Д. Несторов и Стоимен Сарафов – инженери и началници на инженерното отделение при Министерството на обществените сгради. В тази комисия влизали и двама души от Комитета по събиране на помощи за построяване на храм- паметника: Стоян Петков – досегашен председател, и Атанас Войников – досегашен касиер на Комитета.

Така грижата за построяването на храма-паметник правителството възложило на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията, като всичко до приключването на строежа се съгласувало със Светия Синод на Българската православна църква.

През пролетта на 1896 г. българска делегация отишла в Русия за коронацията на император Николай II. Найден Геров, член на делегацията, получил правителствено възложение да потърси друг архитект за храма- паметник. При завръщането си от Петербург Найден Геров съобщил на министъра на Обществените сгради Маджаров, че кметът на Санкт Петербург му препоръчал архитект – вещ специалист по църковна архитектура, професор в Императорската художествена академия. Найден Геров установил и личен контакт с проф. Александър Никанорович Померанцев, който станал главният архитект на настоящата Патриаршеска катедрала ставропигиалния храм-паметник „Св. Ал. Невски“. Храмът- паметник, впечатляващ със своя екстериор – куполи, полукуполи, четвърткуполи, с цялата си внушителна външност, погледнат ог близо и далеч, от високо и в непосредствена близост, е дело на проф. Померанцев. Непретрупаният екстериор и интериор внушават респект у всеки ценител на храмостроителството и особено на православната традиция, съчетана с древновизантийската и подчертано българската традиции. Проф. Померанцев се ползвал с името на знаменит руски архитект, един от най- талантливите и продуктивни специалисти в тази област в края на 19 и началото на 20 век.’7

Най-значимите архитектурни постижения на проф. Померанцев са: Градският дом (Доходен дом), Съборният храм и Синодалната палата в Петербург, музеят в Киев, паметникът на император Александър III в Москва, Шипченският храм и монастирският комплекс в град Шипка – България.

След получената информация от Найден Геров правителството, чрез министъра на обществените сгради, отправило покана до проф. Померанцев и с писмо № 258 от 10 юни 1896 г.19 предложило преработка на плана на архитект Богомолов, като се увеличи квадратурата на сградата. На 27 същия месец проф. Померанцев отговорил, че приема предложението, но за условията ще трябва да се преговаря в София, след като се запознае с местните условия и цени. В същия ден телеграфически му било съобщено, че уговорката се приема и го очакват в София. В края на месец август 1896 г. проф. Померанцев пристигнал в София и започнал проучване на нашите строителни условия и цени, материали и работна ръка. Участвал в заседанието на строителната комисия, състояло се на 11 септември е. г., като с докладна записка представил скица-увеличение на квадратурата по проекта на покойния архитект Богомолов. Министър Маджаров, от своя страна, изпратил протокола от това заседание на Министерския съвет.

Преговорите между българското правителство и проф. Померанцев до сключването на контракт-договор продължили доста – оссм години, чак до 1904 година. Голямата ангажираност на проф. Померанцев в Петербург и Москва, корекции в предлагания от българската страна договор, приемане на едни изисквания и отхвърлянето на други, смяната на правителства – всичко това забавяло започването на строежа на храм- паметника. Неприятното протакане обезнадеждило доста наши общественици относно реализацията на замисленото родолюбиво начинание за въздигане на храм-паметник.

На 1 април 1904 г. вестник ,уЦен“ съобщава: „Завчера пристигна в столицата, идещ от Петроград професорът при Петроградския университет г-н архитект Померанцев. На 30 април 1904 г. софиянци научавт. че същия ден е било сключено между българското правителство и проф. Померанцев „СЪГЛАСИТЕЛНО“. В този контракт-договор се определяли точно правата и задълженията на архитекта, които изисква от него Строителната комисия, съобразени са и предишни решения на Министерския съвет. Основните изисквания към архитекта от страна на възложителя – българското правителство, са били: храм-паметникът да побира 4-5 000 души, по четирима на квадратен метър. Разходите по строежа, без живописта, да не превишава сумата от 3 500 000 лева. Контрактът бил подписан от българска страна от министъра на обществените сгради Димитър К. Попов и проф. Александър Н. Померанцев. С V-to Постановление на Министерския съвет № 360 от 8 май 1904 г. „Съгласителното“ било утвърдено.

В заседанието на 20 май 1904 г. Председателят на строителната комисия докладвал, че са пристигнали изпратените от проф. Померанцев планове за строежа на храма-паметник. След разглеждането им комисията решила да съобщи на проф. Померанцев, че иска отоплителната система на храма да е с пара. Бюрото на главния архитект следвало да представи на комисията строителна програма, генерален застроителен план, проект за временни постройки, необходими при строежа и последно – тържни книжа за започване строежа на храма-паметник.

Главният архитект на храм-паметника проф. Померанцев, по време на строежа имал представително бюро в лицето на двама архитекти: Александър Николаевич Смирнов и Александър Александрович Яковлев, на които било възложено ръководството на строежа. От започване на строителните работи до завършване на обекта – храм-паметник „Св. Александър Невски“, споменатите архитекти били неотлъчно на строежа. Проф. Померанцев, с когото всичко било съгласувано от страна на неговите помощници и пълномощници, направлявал делата по строителството и всичко по вътрешната украса от разстояние, идвал многократно, когато се налагало – и спешно, но той не е стоял постоянно в България. Затова имало негово представително бюро. От строителния архив на храм-паметника е видно, че повечето от подписите са на арх. Смирнов, отколкото на проф. Померанцев. Добива се впечатление, че по отношение на сградостроителството, отговорната фигура е арх. Смирнов, а по отношение на вътрешната стенна, мраморна, мозаична и иконна украса отговорност носел арх. Яковлев. По негов проект е смалтовата мозаечна декорация на вътрешността на балдахина над централния олтар. Обобщавайки тези мои разсъждения и констатации ще кажа, че ръководството на строежа на храм-паметника по низходяща линия било: проф. Померанцев, арх. Смирнов и арх. Яковлев, които работили в пълен синхрон, без вътрешни противоречия. Строителството, архитектурно и стилово, било безупречно, е подходящи и трайни строителни материали. Изискванията към доставчиците на строителни материали били високи.

На 16 юли 1904 г. в София пристигнал проф. Померанцев. Бюрото запознало Строителната комисия с тържни книжа за отдаване изкопните землени работи на предприемач. Представени били генерален застроителен план, проект за временна канцелария-постройка за бюрото на проф. Померанцев и проект на складове за съхраняване на строителни материали. Към всичко това Бюрото съобщило на Строителната комисия, че намиращите се на строителния обект камъни, доставени преди 8 години, не са подходящи за зидария в основите и предложило да бъдат натрошени на чакъл, който да се ползва в бетона за основите.

Всичко това, което изложих последователно свидетелства за активност във взаимоотношенията между Строителната комисия и Бюрото на главния архитект проф. Померанцев, за полезната връзка между инвеститор и изпълнител, което компенсирало двадесет и две годишното протакане. За осем години, при тогавашната строителна техника, бил постигнат един значим успех. Това е времето 1904-1912 г. и този изключителен успех е пример за подражание от нашите съвременни строители, които днес разполагат с превъзходна техника за облекчение на ръчния труд и скъсяване на времето, а тогава не я е имало. Съвременни архитекти и строителни инженери, с които съм разговарял, с възхищение питат: „за осем години е построен и благоукрасен този храм-паметник!!“ Да, е бил винаги моят отговор. Столицата на България се украсява е първостепенна катедрала през 1912 г., сега паметник на нашата национална култура. Жалко, че сегашният политически елит, заслепен от други преходни неща, не полага абслолютно никакви грижи за поддържане и реставрация на стенописи във видимо окаяно състояние. Какво друго бихме могли да кажем, освен че става дума за национално престъпление или по-точно – безразличие и то по отношение на това значимо постижение на българския гений, съградено от нашите предци и благоукрасено е активното съдействие и действие на коренно различни от днешните по дух и душевност правителства. Как са необходими на нашата печална действителност днес тези родолюбци, когато вместо в демокрация, живеем в демонокрация, когато демоничните сили са обладали всичко от горе до най-ниските слоеве на обществото.

За доброто начало вестник Дневник“ уверил читателите си за започване строежа на храма-паметник и информирал, че е обявен търг за изкопаване основите на храма и сутерена на стойност 34 000 лева. При конкуренцията на шест заявки, търга спечелили предприемачът Никола Дишков и съдружниците му инж. Христо Станишев и Тодор Огнянов. Изкопните работи започнали на 9 август 1904 година. По екзекутивните чертежи изкопът трябвало да формира основи за сграда с дължина 73,70 м и ширина в посока север-юг 57,65 м с обща квадратура 3 380,10 м2. Теренът бил сондиран на 80 см, на 5 м и на 18 м. Срокът за землените работи е извозване на пръстта от обекта бил 45 дни. Същият предприемач поел ангажимент за построяване на временни постройки за канцелария на Бюрото на проф. Померанцев, складове за строителни материали, ограждане на стоителния обект, сервизни помещения и канализация на обекта. От фонда за това предприятие (така фигурират в строителния архив видовете строителна дейност но изграждане на храма-паметник) за изкопите било заплатено 22 417 лв. и за временните постройки – 15 413 лв., или всичко 37 830 лв. Поради здравината на почвата, изкопът вместо на 3 м дълбочина бил изпълнен на 2,73 м. Дебелината-ширината на изкопите за полагане на бетон в основите била съобразена така: за ниските стени – 60 см., а за носещите високи стени – 1м. Основите били положени на 5,20 м. под нивото на криптовата част на храма-паметник.

При наливане на бетон в основите се получил спор между Строителната комисия и Бюрото на проф. Померанцев. Комисията искала да вложи хидратна вар, а не цимент. Архитект Смирнов отказал да подпише тръжните книжа и веднага съобщил за това на проф. Померанцев. Професорът пристигнал от Русия с друг негов колега – проф. Полещук, специалист по фундаментите в сградостроителството. Министърът на обществените сгради свикал заседание на Строителната комисия за разрешаване на спора. Спорът бил решен в полза на предвиденото от главния архитект – циментов разтвор с трошен чакъл в основите, а не вар е чакъл, в пропорция 450 кг. цимент на 1 куб. м. пясък и 2 куб. м. трошен камък. Строителната комисия възложила контрола на това предприятие на архитект Алекси Начев, а наливането на бетона – на майстор Яким Цветанов. Поради споровете строежът се забавил, настъпило мразовито време и пълното изливане на бетона в основите приключило през пролетта на 1905 година. Това възлизало на стойност 41 620 лв. Следващ етап, по реда на изпълнението, бил изграждане на каменна и тухлена зидария в основите и над основите. Вложените материали били церовски камък и машинни тухли на циментов разтвор в съотношение 1:3. Проведеният търг на 4 март 1905 г. спечелили съдружниците Алекси Иванов и Яким Станишев, които поели ангажимент да осъществят предприятието в срок от 4 месеца. Строителната комисия и Бюрото на проф. Померанцев одобрили мострата на камъка, който щял да ползва предприемачът, но тухлите не одобрили. Харесали повторно представена мостра – тухли, произведени от фабрика „Изида“. Споменатата фабрика обаче не ги доставяла ритмично, което довело до неизпълнение ангажимента на предприемача, прекратяване на договора, конфискуване на залога. Довършването на това предприятие било възложено на Янко Тасев. Последният приключил окончателно работата на 16 май 1906 г. и получил сумата 75 500 лв.

Следващата строителна дейност, или както по-горе бе казано – предприятие, било „цокълна зидария“, каменна зидария 960 куб.м и облицовка с гранит 254 кв.м. Изпълнителят на този етап бил известният по онова време майстор- каменоделец Янко Тасев, който възложил каменната зидария зад гранитната облицовка на Яким Цветанов. Стойността на тази работа възлязла на 53 660 лв.

Строежът продължил със зидария на външни и вътрешни стени и каменоделски работи от цокъла до покрива. За тази цел били използвани машинни, фабрични тухли и облицовъчен камък от върбешките кариери – Враца. Държа да подчертая, че зидарията и облицовката били изпълнявани паралелно, така че видимо сградата растяла с окончателен външен вид, което показва и снимковият материал. Гипсовите модели за корнизи, капители и другата външна декорация били възложени на Вилем Глос. Тухлената зидария от цокъла нагоре била 13 239 куб.м и цената варирала, в зависимост от височината, от 26,88 лв. до 42,56 лв., а общо за зидарията от фонда било заплатено 390 760,16 лв.

Каменната облицовка на сградата – 3140 кв.м. била изпълнена от акционерно дружество ,Дружба“ от град Варна, представлявано от архитект Никола Юруков. Самата зидария е на майсторите Максим Савов и Петко Стойчев. Стойността на това предприятие била 949 793,60 лева.

При строежа на сградата на височина над 10 м и нагоре била използвана за първи път в България специална техника – строителен асансьор. Чрез желязна дековилка, построена върху скелето, материалите от асансьора били разнасяни но обширната постройка.2 ‘

През 1909 г. строителството на храма-паметник достигнало до покрива. Първоначалният замисъл на проф. Померанцев бил покрив с турски керемиди по специален проект за устойчивост при силни ветрове. Така храмовата сграда щяла да бъде в хармония с околните. Но в последствие се решило, поради монументалността на сградата, покривът да се изработи от медна ламарина, лежащ на стабилна метална конструкция. За това предприятие се приемали оферти само ог чужди фирми. Бюрото на проф. Померанцев изготвило тръжни книжа, в които се предвиждали най-различни профили желязо – ъглово, плоско и други, горните краища на които се събирали и сглобявали с болтове. Долната метална част на конструкцията се закрепвала за зидовете на основа плоско желязо, с дълги болтове под горницата на зидовете. За стабилността на покривната конструкция било направено изследване – 220 кг. тежина на квадратен метър при скорост на вятъра 40 м. в секунда. За целта била направена пробна конструкция от дървен материал: талпи и греди, майсторски изработени от групата на Златко Соколов. В състезанието за покривната конструкция спечелила германската фирма „Луи Айлерс“ от Хернхаузен при Хановер. Срокът за изпълнение бил шест месеца. В последствие се наложило удължаване на срока за изпълнение, по вина на проф. Померанцев, заради направените проби. На 19 септември 1909 г. желязната покривна конструкция пристигнала от Германия и на 24-ти същия месец започнал монтажът. Тази германска фирма изработила и металния станок за камбаните. Разходите по това предприятие били разпределени така: за покривната конструкция – 56 495 лв., за камбанарийния станок – 11 414 лв., за пробния дървен покрив – 5 247 лв. и за скелето по монтажа — 8 620 лв. или всичко – 81 776 лв.

Върху металната носеща конструкция е направена дървена обшивка от чамови бичмета с размер 5×7 см. и дъски с дебелина и ширина 2×12 см. Над нея е положена асфалтова мушама, върху която била поставена медната ламарина. Изпълнението на тази работа извършил предприемачът Максим Савов, за което получил 38 320 лв. Договорът за това предприятие бил сключен на 22 март 1910 г., със срок за изпълнение – три месеца.^4

След като стигнахме до покрива, тук искам да вметна, че за огромната работа по изкопите, основите и изравняване на терена, са се трудили майсторите — предприемачи, Никола Дишков прилепчанин и съдружникът му инж. Станишев от Кукуш. По строежа участвали костурците Н. Юруков – архитект, Коста Богдановски от с. Лобаница, братята Лазар и Георги Киселинчеви от с. Косинец и Иван Наумов

Прешленков от с. Смърдеш. Майсторите Максим Савов и Петко Стойчев са от Паланечко, а Янко Тасев е от Дебърско. Имало е майстори – строители от Софийско, Пазарджишко, от Разлог и Банско. Главният снабдител на дървен материал за строежа бил Георги Паланков от Якоруда, Разложко. В строежа се включили над 150 фирми (предприятия)

Министерският съвет дълго време отлагал решението си за изпълнение на покрива на храма с медна ламарина и накрая е МП № 1053 от 1908 г. дал възможност на Бюрото на проф. Померанцев да състави необходимите тръжни книжа. В тях се определяла дебелината на медните листове 3/4 мм., вида на обшивката-тип броня, с квадратура 4000 кв.м., начинът на подреждане на ламаринените листове – лъчист канелюр. Определяла се профилирана покривна част от 700 кв.м., профилирани пояси от пресована медна ламарина, направа на корона, орнаментирани пръстени, олуци по детайл, водосточни тръби, отдушници за проветряване в подпокривното пространство, с декоративна форма на око. В това предприятие влизало и изработването на ажурните кръстове за централния купол, камбанарийния купол и малките куполчета над южния и северния вход.

На 14 юни 1910 г. бил насрочен търгът, със срок за изпълнение 7 месеца. От четирите фирми-участнички, спечелила германската „Франц Рагалер“ от Мюнхен. В тези тръжни книжа Бюрото на проф. Померанцев предвиждало гръмоотводна инсталация, обезопасяваща цялата метална покривна конструкция и сградата. Било преценено, че за целта са необходими два гръмоотвода, на най-високите точки: кръста на камбанарийния купол и кръста на централния купол. Гръмоотводите следвало да стърчат 20 см. над вертикалната права на кръстовете, да са четиривърхи и с платинови краища. Отводната жица трябвало да се свърже механично с всички части на покрива. Свързването на отделните проводници трябвало да стане чрез залепване с калай. Отводните проводници следвало да бъдат шест, разпределени по три на гръмоотвод, със сечение 28 мм., многожични, бакърени. Жиците трябвало да се поставят върху калайдисани колчета, без изолатори. След това през двуметрови поцинковани тръби трябвало да влизат в земята е механично приспособление за проверка на земното съединение, изпълнено винтообразно. На дълбочина 5 м. в земята щели да се поставят 6 бакърени плочи с размери 1×1 м. и дебелина 1,5 мм., добре калайдисани от двете страни. След това пръстта трябвало да бъде добре трамбована и изравнена с нивото на терена на околохрамовия тротоар. Направата на гръмоотводната инсталация била възложена на електроинженера Никола Тотев за срок от 3 месеца. За направата на бакърения покрив на храма- паметник, са заплатени 162 674 лв. За кръстовете на двата купола, за ценралния – 5 000 лв., за камбанарийния – 3 500 лв. и за двата малки над южния и северния вход – общо 3 100 лв. Допълнително била заплатена сумата от 15 916 лв за направа на дупки за гръмоотвода за връзка на краищата с медните листове в земята и за бразди в каменната облицовка на стените, изпълнено от Максим Савов.

След направата на покрива с метална ламарина Строителната комисия и Бюрото на проф. Померанцев пристъпили към предприятие метални прозоречни рамки с обща квадратура 940 кв.м. и брой на прозоречните отвори – 499. Прозоречните рамки били изработени от различен профил желязо, с оглед на това да бъдат тип двойни, а не единични прозорци, с общо тегло 24 тона. Търгът спечелила германската фирма ,JJyu Айлеро“ със срок за изпълнение шест месеца За това предприятие от фонда били заплатени 28 000 лв, а за направа на скеле по високите части на сградата на Максим Савов заплатили 8 330 лева.

Електроинсталацията на храма-паметник била осъществена от електроинженера Никола Тотев, който сключил договор на 6 юни 1911 г. със срок за изпълнение 31 декември 1911 година. Разходът по това предприятие възлязъл на 19 675 лв., а за направеното от Максим Савов скеле били раходвани 7 853 лева.

Следващото стриотелно действие била вътрешната мазилка и зидането на партерните сводове. Интересна била рецептата на мазилката на 1 куб.м: пясък 0,5 куб.м. гасена вар – 200 кг. (хидратна вар), като на хоросановия разтвор за хастара на един кубик са поставяли по 10 кг. четина. С последното се целяло да се избегне напукване на стените преди полагане на стенната живопис. По тази рецепта, която са изисквали Комисията и Бюрото, мазилката била реализирана от предприемача Георги Савов.

През 1910-1911 г. паралелно с външната декоративна украса били изработени във вътрешността на храма-паметник изкуственият мрамор от пода до цокъла под стенната живопис, остъкляването на прозорците и се стигнало до обявяване на конкурс за камбани.

На западната фасада на храма-паметник бил монтиран ажурен мотив с кръст, изработен от врачански камък, майсторско дело на предприемача Вилем Глос, спечелил търга заедно с Г. Киселинчев на 4 юни 1910 година. За тази декоративна украса била заплатена сумата 2 826 лв., от която – 226 лв. за направа на скеле по монтажа.

През пролетта на 1911 г. Бюрото на арх. проф. Померанцев съставило нужните тръжни книжа за покриване е изкуствен мрамор на цокълните части във вътрешността на целия храм-паметник, които представило на Строителната комисия за одобрение.

В тръжните книжа се определяло: височина на цокъла 2,10 м. от подовата настилка; в долната част – пета е височина 35 см. от изкуствен мрамор в черен цвят с жълти нишки – дамари; средна част на цокъла – светлозелен цвят, с бели и сиви нишки – фладъри; горна част на цокъла, финална, с размер 25 см. слабо издеден профил – ивица. Пояс в тъмночервен цвят е жълти нишки и профилиран кант в жълт цвят отделя стенната живопис от цокъла. Бюрото определило и материалите за направата на изкуствения мрамор на цокъла: основно бял английски цимент, за да се запазят цветовете на боите от промяна във времето. Другите цименти с течение на времето променяли цветовете, десените си.

Квадратурата на изкуствения мрамор, петата и средната част, била 900 кв.м., а горният пояс с фриза – 650 линейни метра. Изпълнител на това предприятие, спечелил търга, била германската фирма Аксерио“ със срок за изпълнение 5 месеца. За направата на изкуствения мрамор от фонда била заплатена сумата 63 067 лева.

На 4 април 1911 г. остъкляването на прозорците било възложено на архитект Антон Торньов. Бюрото на проф. Померанцев определило в тръжните книжа цвета на стъклата, вида и дебелината – светложълт десен, външните стъкла – гладки, вътрешните – орнаментирани, с дебелина 3 мм. Остъкляването на 972 кв.м. възлязло на 23 822 лева.

Стъклата на иконостасните и кивотните икони в централната част на храма са кристални. Доставката била на австрийската фирма „Херб и Швал“, а стойността й – 1 995 лева. В онова време българският лев е имал златно покритие, затова в архивите се среща изразът златни български лева, странен за нашата сегашна действителност!

В това време Строителната комисия и Бюрото на проф. Померанцев водили дебати за камбаните на храм-паметника. Тенденцията била камбаните да се поръчат в Русия, но архитект Юрдан Миланов, член на Строителната комисия бил на друго мнение – не статични, а люлеещи се камбани, поръчани в Германия или Франция. При допитване по този въпрос до Св. Синод на БПЦ везните наклонили към становището: „най- реномираните камбани (особено в източно-православния свят) са изляните в Русия, поради което добре би било поръчката да се направи там“}1 Било възложено на българския посланик в Санкт Петербург да съобщи адресите на известни руски камбанолеярни. На 30 април 1910 г. бил проведен търг, който спечелил „Колокол – литейната леярна“ на Павел Николаевич Финляндски от град Москва. Той се задължавал да достави и монтира камбаните на място в София в срок от 5 месеца. Мнението на завеждащ постройката арх. Ал. Смирнов при поръчката било зачетено, тъй като той склонил Павел Финляндски да направи намаление на цената. И така се стигнало до оферта от 1 рубла и 45 копейки на килограм камбанна сплав, при общо тегло 25 т., съобразено с предоставените чертежи от Бюрото на проф. Померанцев, съдържащи украса и текстове по самите камбани.

Камбанолеярната на Финляндски била основана през 18 век. За отлично качество получила много златни медали и грамоти от изложби и панаири. Тази фирма е доставила камбани за градовете Русе и Плевен, а през 1903 г. е получила похвално свидетелство за добре изработената 711 пуда камбана за храма на Шипка.

На 3 юли 1910 г. Строителната комисия заседавала по въпроса за камбаните, на което заседание присъствал и арх. Смирнов. Павел Финляндски бил поел вече ангажимента за отливане на камбани за храм- паметника. Запитан за точното тегло и музикалните тонове, Финляндски отговорил, че предварително с точност не може да се определи теглото на всяка камбана по отделно, както и музикалният тон, но уверил комисията, че всички камбани ще звучат мажорно. Условно ще бъдат спазени изискванията на общия тонаж. При отливката щели да се изпълнят исканите орнаменти и барелефни икони на български светци и на св. Александър Невски.

През месец юли 1911 г. проф. Померанцев и П. Павлов от българското дипломатическо представителство в Русия временно приели камбаните в Москва, защото, според контракта, те – камбаните, следвало да се приемат в столицата на българите – София, а не в Москва.

От Русия до България камбаните пътували по море – от град Одеса до град Варна и от там до столицата ни пристигнали с влак. От софийската гара до постройката камбаните са превозени със специална кола на фирмата производител-леяр, с по няколко впряга от „дразмахленски“ биволи. Камбаните придружавал техникът – монтьор на фирмата Анисим Моисеев Лъгски. С превоза на камбаните фирмата изпратила специална превозна кола, поемаща тегло до 15 т., макари, скрепци, въжета и „либьодки„. В средата на месец септември 1911 г. камбаните били извозени до храма-паметник.

Окачването на камбаните на специален метален станок било осъществено с човешка, а не с механична сила. Единствената техника, ако може така да се нарече, била лебедката, задвижвана от 18 души здрави мъже. Начинът на изпълнение бил следният: с помощта на валци камбаните били вкарвани в криптовото помещение, от там нагоре през оставения за целта отвор в бетонната плоча под камбанарийния купол. Този отвор бил затворен с прагова плоча от 12 см. дебелина, допълнително армирана и изливана. Окачването било е въжета, макара-скрипец, лебедка, задвижвана с човешка, физическа сила. Така камбаните достигнали до мястото на окачването. На станока в подкулисното пространство на камбанарията камбаните били окачвани, като най-напред са подлагали подходящи дървени греди, върху които те стъпвали преди самото окачване. За най-тежките камбани били ползвани дебели въжета от лико.

При издигането на третата по големина камбана е тегло 2 911 кг, първа по реда на изкачването, се случила злополука. Техникът-руснак Анисим Моисеев Лъгски, представител на фирмата, натоварен с отговорността по монтажа на камбаните, припрян човек, по думите на очевидци трябвало да подложи две греди и да освободи, да откачи камбаната. При подлагането на първата греда, малко по-дебела, периферно повдигнал висящата камбана, за да пъхне гредата, но камбаната се откачила от куката в горния край и полетяла надолу, след нея паднал техника Лъгски, а по пътя надолу и двама работници, заети е изграждането на скелето за най-големите камбани. Така загиват трима души: Анисим Лъгски, Димитър Тренчев и Георги Русев. Тритонната камбана обаче останала здрава, неповредена. След погребението на загиналите започнало отново изкачването на камбаните на петдедсетметрова височина, вече твърде внимателно и предпазливо.

Изработените, отлетите в леярната на П. Финляндски камбани са 12. Най-голямата тежи 11 758 кг., езикът (биячът) – 374 кг., общото тегло е 12 132 кг. Диаметърът при отвора на камбаната е 2,7 м., а височината – 2,8 м. Двете най-големи камбани – 12-тонната и 6-тонната са с художествено- декоративна украса, барелефни икони и релефни надписи. Всичко това буди възхита и е шедьовър на руското камбанолеярско майсторство.

Най-отгоре под стилизираната плетеница има релефен надпис: „ВОСПОЙТЕ ГОСПОДЕВИ ПЕСЕНЬ НОВУ ХВАЛЕНИЕ ЕГО ВЬ ЦЕРКВИ ПРЕПОДОБНЬ1ХЬ ХВАЛИТЕ ЕГО В КИМВАЛЕХЬ ВОСКЛИЦАНИЯ“ (Пс. 149:1;150:5). Между отделните пасажи от този текст са вплетени 4 ангела-херувими, разположени на четирите страни. Под текста има линия от изпъкнали, полукръгли точки – „бисери„. Върху тялото на камбаната следват четири медальонни изображения: Иисус Христос с хитон и мантия, с дясната ръка благославя, а в лявага държи отворено Евангелие. Отдясно на Христос е Света Богородица с Младенеца. С дясната ръка Младенецът благославя, а в лявата държи свитък. От ляво на Христос е св. благоверен велик княз Александър Невски, облечен в ризница и царска мантия, с дясна ръка поставена на гърдите, а лява – върху дръжката на меч. Между Св. Богородица и св. Ал. Нсвски е барелефният медальон на св. нар Борис – Михаил, покръститетелят, седнал на трон, с богато украсена мантия, и е корона с бисери на главата. В дясната си ръка той държи царски скитър, а в лявата – сфера. Под медальона на св. цар Борис стои гербът на България. Медальоните са с двойни релефни кръгове с „бисери

Втората по големина и тежина камбана е със същата декорация и текстове, както на голямата, само че релефните медальонни икони са на св. Методий Славянобългарски, в архиерейско облачение, благославящ с дясна ръка, а в лявата държащ книга. Св. Кирил – Константин Философ в облачение на „велик схимник“ е също в медальон, с дясната ръка благославя, а в лявата държи свитък с началните букви на азбуката „АБВР\ От дясната страна на св. Методий е иконата на всебългарския закрилник св. Йоан Рилски. Последният, четвърти медальон е на св. София – Премъдростта Божия, покровителката на столицата. Теглото на тази камбана е 6 002 кг. Камбаната е с диаметър 2,24 м. и височина 2,22 м.

За да се чуе мелодичният звук на дванадесетте камбани, са нужни трима души – един на най-голямата камбана, един на шесттонната и специалист за раздвижване езиците на останалите десет с двете ръце и с един крак, който натиска дървен педал, опъващ езика на тритонната камбана. За първи път камбаните са прозвучали на 13 март 1913 г. при превземането на Одрин. От 1916 г. камбаните са в употреба без прекъсване, независимо от многобройните настоявания „да не се нарушава покоят на гражданите в столицата с тези камбани! Стига камбани, искаме тишина!“ Да, демоничните човеци не търпят камбанен звън, той ги тресе вътрешно.

От свещенослужители и служители при храм паметника съм чувал, че най-добре биел камбаните пианистът – руснак Бабкин. Отвътре на най- голямага камбана той написал името си. Покойният Макариополски епископ Николай, като йеродякон, служещ в храма, казваше: „имах слухово усещане, че Бабкин натискаше клавиши на пиано или орган и композираше с камбаните мелодии, химни, възхваляващи Бога!“

След Бабкин камбаните са звъняли не особено майсторски, докато един млад свещеник, ефимерий и възпитател в Духовната акдемия се запали по камбаните на храм-паметника в онези години. Ровел се в строителните архиви и публикува в списание „Духовна култура“ най- подробно описание на камбаните на храма-памтник „Св. Алекандър Невски“. Той състави интерпретация в цифрова последователност за употребата на всяка една от камбаните. Така се роди грамофонната плоча „Камбаните на Св. Александър Невски“ от отец Борис Хаджистоянов – главен изпълнител, и с поетичен текст от Лиза Матева, съпруга на писателя Павел Матев. Своя опит отец Борис предаде на мераклии“ – звънари, от които добър ученик по това време се оказва един гимназист, след това студент в Духовната академия, а сега свещеник – Йоан Попиванов. Последният предаде умението си на г-жа Мария Зъбова, сегашен титуляр- звънар в храма-паметник, а тя – на внуците си.

Проф. Добри Палиев, специалист по ударни инструменти и изследовател на начина по който се бият и звънят клепала и камбани по монастири и градски храмове, проявяваше голям интерес и към камбаните на храм-паметника. През есента на 1979 г. той сподели преживяното от него възхищение, когато в един съботен ден слушал биенето на камбаните на храма-паметник преди служба. В същност един младеж, на когото предстоеше влизане в казармата, изрази временната си раздяла с камбаните доста прочувствено. Това беше впечатлило покойния професор Палиев, който тогава ми каза: „Миналият ден, в събота, камбаните звучаха особено. Дали този човек пак ще удари камбаните, за да запиша това негово изпълнение?“ Отговорих му, че това ще бъде възможно след две години. Той се успокои, че не е загубил възможността този миг, това преживяване, отново да се повтори.

За отливането, направата, доставката и окачването на камбаните фирмата на Павел Финляндски е получила сумата 59 204 лв. през 1911 г. и е извършено доплащане през 1914 г. от 30 055,63 лева. За направата на скеле за окачването е заплатено 6 848 лв. или всичко за камбаните са изразходвани 96 107,63 лева.

Намерението на българското правителство храм-паметника да бъде осветен на 2 август 1912 г. предизвикало Строителната комисия и Бюрото на проф. Померанцев да ускорят вътрешната декоративна украса на мраморните и бронзовите детайли по иконостасите, горното място, синтрона, троновете (архиерейския, сега патриаршески, и царския), амвона, хорбалкона, парадното стълбище за „усьшальницата“ – криптата, балюстрадите по солеите, рамките на кивотните икони във вътрешността на храма, двете конхи в притвора, както и втория балкон над централния вход. За да се изпълнят тези строителни работи в срок, Строителната комисия решила да се ангажират повече фирми, а не само една. Бюрото на проф. Померанцев още в края на 1909 г. представило на Строителната комисия проекти за тази декорация, дело на арх. Александър Ал. Яковлев, и съставило необходимите тръжни книжа. В последните се определяли точно обектите, които ще бъдат изработени от естествен мрамор на място и от позлатен бронз. Поемащата фирма се задължавала да достави всички необходими материали на място, на самия строеж в сградата. Монатажът и всички спомагателни средства щели да бъдат за сметка на фирмата- доставчик. Управлението на постройката поемало ангажимента само за направата на скеле, там където това е необходимо.

На 16 март 1911 г. на търга се явили италиански, германски и английски фирми.10 Изпълнението на това предприятие било възложено на четири фирми, три италиански и една германска. Фирмата „Паоло Трискорния“ работела по централния иконостас с балдахина, северния и южния иконостас и по Царския трон, всичко за сумата 401 010 лева. Фирмата „Мармифера Лигуре“ работела по архиерейския, патриаршеския трон, амвона и балюстрадите пред трите иконостаса, всичко за 70 388 лева. Балюстрадите на солеите са в старобългарски стил по мотиви от Плиска и Преслав. Фирмата на ,J1рофесор Карло Николи“ работела по мраморната декорация на киотните икони, парадното стълбище за Усипалницата – криптата, хорбалкона с двете стълбища от север и от юг, всичко за 99 600 лева. Германската фирма „Кифгр“ работела по мраморната украса в притвора и балкона над централния вход и по седалката на Горното място – Синтрона. На тази фирма били заплатени 199 175 лева. В общата сума от 770 173 лева влизат мраморните и бронзовите обработки. За кофраж, армировка и бетон за балдахина над централния св. олтар на българското дружество „Гранитоид“ била заплатена сумата от 960 лева. За тухлените сводове под терасата на хорбалкона дали 6 660 лева. Общата сума по това предприятие възлязла на 777 793 лева. Бронзовите позлатени работи са над трите свети олтара и те са: кръстовете над иконостасите, патриаршеския трон, короната над Царския трон и към тях позлатата, тип „рибена люспа“ на балдахина над централния иконостас.

За декоративната мраморна украса в интериора на храм-паметника са използвани иай-различни по произход мрамори, предимно италиански. Колоните, които държат балдахина над централния св.олтар са or червен и зелен бразилски мрамор-оникс. Долната част на иконостаса до височина 4 м. е от бяло-жълт мрамор (джиало ди сиена). Полуколонките, които отделят иконите една от друга по иконостаса, са от зелен мрамор (верде ди маре). От алабастър са всички капители по централния иконостас, както и символите на четиримата евангелисти. Горната част на иконостаса, където са поставени малките икони на Господските и Богородичните празници, е от бледо розов мрамор (чиполино ди сиена).

Северният и южният иконостас са изпълнени от същите видове мрамор. Архиерейският-патриаршески трон е от разноцветен мрамор. Червените колони са от росо антико, балдахинът е от алабастър. Инкрустацията на трона е от скъп и оригинален по изпълнение мрамор. Стъпалата към трона и площадката са от тъмнозелен мрамор (верде ди антико). Царският трон е изпълнен също от разноцветен мрамор. Колоните са от серпентино ди сиена, капителите и балдахина – от алабастър. Инкрустацията на балдахина отгоре, в стил старобългарска шевица, и гербът придават особена красота, както и позлатената бронзова корона на върха на пирамидалния покрив. Лъвовете, върху които са поставени предните колони на Царския трон, са от сиенски мрамор, а очите на лъвовете – от ахат. От същия вид мрамори, с които е направена украсата на иконостасите, са и рамките с полуколонките на кивотните икони във вътрешността на храма. Мраморните рамки на централните врати и на бронзовата релефна врата, която отделя притвора от наоса, са от златист бразилски мрамор. Ажурната декорация над тази врата, която завършва с кръст, е от алабастър. Над главния вход, в дъното на централния кораб, на 6 м. височина, където се намира хоровата естрада, са употребени мрамори, зелен за двете колони, които държат естрадата и двете полуколони. Лицевата плоскост е от светлозелсн фладърен мрамор. Балюстрадата е от бяло-жълт мрамор с 54 декоративни колонки, чиито капители са в различен стил.

При построяването на храм-паметника, отоплителната система е била паро-въздушна – твърде модерна за онова време отоплителна инсталация с четири калорифера, два разположени в западната страна на сградата в криптовата част и два – в източната страна. Климатичното устройство поема, засмуква чист въздух от западната част и го вкарва затоплен през въздуховодите, разположени в долната част на изкуствения мраморен цокъл. Отворите са с декоративни метални решетки. Горните въздуховоди по стените също са с декоративни метални и мраморни решетки, които изтеглят замърсения въздух.

Въпросът за отоплението на храм-паметника за първи път бил обсъден от Строителната комисия през 1906 година. Тогава комисията се съобразила с това, че по архитектурни съображения не ще може да изгради комин, и котелно отделение в сградата. През 1909 г. Бюрото на проф. Померанцев представило тържни книжа по това предприятие. Строителната комисия разгледала документацията, а правителството решило да се изгради за тази цел котелно помещение в сутерена на сградата на Рисувателното училище и да се направи комин с размери 20 м. височина и 1м. на 1 м. ширина. По бетонов тунел, под улица Оборище паропроводниге тръби ще отиват до храма. В същата 1909 г. бил обявен търг, в който участвали френска, германска и австрийска фирма. Търгът спечелила виенската фирма „Zentralheizungwerke„, която реализирала цялата отоплителна и климатична система на храма-паметник. На фирмата била заплатена сумата от 53 055 лева. За строителни работи, за прокопаването на канали в криптовата част и тунела, за връзката между храмовата сграда и котелното отделение на Рисувалното училище (сега Художествена академия), дали 20 448 лв на строителя Киселинчев, а на виенската фирма – 53 055 лв., общо – 73 503 лева.

През 1976 г. било извършено преустройство на отоплителната инсталация от парна на водна. Тогава се наложи демонтаж на радиаторите от централния купол, като бяха оставени само партерните радиатори и се изгради абонатна станция. Свалянето на радиаторите около централния купол се наложен като предпазно средство от наводнение или теч, опасни за стенописите. Демонтирани бяха паропроводните тръби и на тяхно място са поставени нови в безупречно изградените от австрийската фирма канали на бетонно-армирана база.

Смяната от парно на водно отопление Св. Синод на БПЦ възложил на проф. Карли Братанов, специалист в тази област, и реализатор на много държавни поръчки за отоплителни инсталации в страната. Той предложи да не се сменят австрийските радиатори с конвекторни-вносни, защото, цитирам думите му: „тези радиатори са толкова здрави, изработени са от устойчив чугунен материал, независимо че са за парна инсталация. Сградата може да започне да се руши, но радиаторите – не!“ По негово нареждане всеки един радиатор поотделно беше изпробван при високо, над допустимото, налягане и нито един не показа дефект. Изпълнителите на тези нареждания на професора бяха ръководителят на строителната бригада към ВТСО „Синстро“ Митко Костов и неговият помощник Стефан Титев. След преустройството на отоплението г-н Костов остана до края на живота си техник по поддържане на отоплителната инсталация към храма.

Иконната и стенна живописна украса на храма-паметник или както фигурира в строителния архив – „предприятие живопис„, се проектирало в периода 1906-1907 година. Работата започнала в 1911 г. и окончателно завършила през 1913 година. Строителната комисия за това предприятие предвиждала срок от три години и в края на 1906 г. поискала от Бюрото на проф. Померанцев проекти за зографията и иконите. Преди да изтече годината — на 22 декември 1906 г., Бюрото изпратило на Строителната комисия исканите проекти. Комисията от своя страна поискала мнението на Св.Синод. С писмо № 2276 от 21 февруари 1907 г., адресирано до Председателя на Светия Синод, Врачански митрополит Константин, Строителната комисия поискала становище по скиците за иконостасите на строящия се храм-паметник, представени от Софийския мигрополит Партений. На 12 април 1907 г. с писмо № 1347 Св.Синод отговорил, че прегледал трите скици – предмет на писмото, и установил, че „иконите в тях не са поставени както редът изисква“. Св.Синод бил запитан още и за това на какви художнци да се възложи иконогшсването и зографията. Отговорът бил – да се възложи на български и руски художници, при условие, че изработеното ще се приема от комисия, одобрена от Св. Синод. През същата 1907 г. Строителната комисия възложила на проф. Померанцев да води преговори с подходящи руски художници, които биха се съгласили да рисуват икони за новостроящия се храм-паметник в София. Комисията в същото време се договорила с проф. Антон Митов за приблизителната стойност на иконите на храма, ако иконописването се възложи на Рисувалното училище. Преговорите продължили до 1910 г., а вестниците в България коментирали кому да се възложи иконописта и заграфията на храма, на български или на руски художници. Тази вестникарска полемика предизвикала Комисията, която застанала на становището, че иконите на храм-паметника ще трябва де се изработят в православен стил, съобразен с националното ни иконно богатство. Комисията държала за едностилие както в иконописта, така и в стенната живопис. Мнението на проф. Померанцев било, че може да се разчита на българските изявени художници, като имал предвид иконите на проф. Митов за Шипченския монастир. Строителната комисия отправила искане до Министерския съвет да разреши и възложи на Рисувалното училище в София изработването на икони за храм-паметника. Междувременно българските художници заявили писмено пред министър-председателя Александър Малинов, че желаят и те да участват в изработване иконографията на храм-паметника и го помолили да им съдейства за това. Той приел мнението на проф. Померанцев и искането на българските художници и сложил одобрителна резолюция върху молбата им. Започнали дебати на кои би могло да се възложи тази отговорна работа,

32

като се съобразят и с участието на руски художници. Строителната комисия с писмо № 2760 от 11 февруари 1910 г. съобщила на проф. Померанцев за резолюцията на министър-председателя Александър Малинов. Това предизвикало лична среща на проф. Померанцев с проф. Антон Митов за уточняване цените, по които българските художници следва да работят по иконописта. През април 1910 г. проф. А. Митов дал писмено цените, по които щели да работят българските художници и споменал имената на доказани представители на този вид изкуство: проф. Иван Мърквичка, Стефан Иванов, Господин Желязков, Петко Клисуров, Никола Петров, Христо Берберов, Август Розентал, Асен Белковски, Никола Маринов и Васил Димов. С писмо № 28 от 22 април 1910 г. проф. Померанцев дал съгласието си пред Строителната комисия с окончателно решение двата странични иконостаса да се предоставят на български художници, които да се съобразят със стила на иконата на св. цар Борис

Михаил, рисувана от проф. Антон Митов за Шипченския монастир. Нещо много важно – приел за поемно лице на всички български художници проф. Антон Митов, който пред Бюрото щял да носи цялата отговорност за всички български художници, участвали в зографията на храма-паметник.

На 8-12 януари 1911 г. Строителната комисия възложила на руски и български художници иконописта на храм-паметника и сложила начало на това предприятие, но фондът в този момент не разполагал с необходимите парични средства за тази цел.

На централния иконостас големите и малките икони са дело на четирима руски художници, сред които се откроява името на безспорния авторитет проф. Виктор Михайлович Васнецов. Другите са академик Николай Алексеевич Бруни, академик Василий Евменеевич Савински и художникът Сергей Тимофеевич Шелковой. От Васнецов са иконите на Иисус Христос на трон и на Св. Богородица на трон с Младенеца, шедьоври в православната иконография в началото на двадесети век. От Бруни са иконите на св. Йоан Предтеча-Кръстител, на св. първомъченик Архидякон Стефан и кивотната икона в средата на храма на св. княз Владимир, покръстителят на руския народ. От Савински са: храмовата икона на св. благоверен и велик княз Александър Невски и на св. Николай Мирликийски чудотворец. От Шелковой са иконите на северната и южната врата за св. олтар на св. Архангел Михаил и на св. Георги Победоносец. Всички малки икони на втория ярос (етаж) на централния иконостас са от Шелковой. Аркозолните отвори, над двете споменати врати, са с икони: св. Благовещение и св. Успение Богородично. Над тях започват малките икони на Господските и Богородичните празници: Сретение Господне, Преображение Господне, Рождество Богородично, Въведение Богородично. Най-отгоре под метелния кръст е Тайната вечеря. Над царските двери, в ажурната бронзово-позлатена декорация, в медальон е Неръкотворният образ на Иисус Христос. В кръглите отвори над големите икони са медальоните: в центъра на св. ап. Петър и св. ап. Павел; над олтарните врати на св. пророк и цар Давид и на св. пророк и цар Соломон. Над големите икони от север са: на св. Георги Победносец и на св. Константин Велики, а от юг – на майката на св. Константин, св. царица Елена и на св. великомъченик Панталеймон. На царските двери, рисувани върху метал, са иконите на: св. ев. Матей, св. ев. Марк, св. ев. Лука и св. ев. Йоан Богослов. Тридесет и четирите икони на целия централен иконостас, големи,малки и кръгли, са кавалетни художествени произведения на платно с маслени бои и върху метал.

Северният иконостас с големите и малките икони е дело на проф. Иван (Ян) Ваидав Мърквичка, чех по народност, един от основателите на Рисувалното училище, възпитаник на Пражката и Мюнхенската академии за изящни изкуства. България станала негова втора Родина, в която изявил таланата си на изключителен художник-живописец. Северният свети престол е посветен на нашите българославянски просветители св. Методий и св. Константин – Кирил Философ. В големите икони проф. Мърквичка е вложил голям финес и богата изобразителност на образа. Обикнал българския народ, не пропуснал и тук, в иконографията на храма- паметник, да вложи битов елемент от българската шевица в инкрустацията на троновете, а също и в облаченията на Иисус Христос на трон и на Св. Богородица на трон с Младенеца. Другите две икони са: св. Методий в архиерейско облачение – на северната олтарна врата, а на южната – св. Кирил в монашеско облачение. И двамата братя са в цял ръст. В тези икони на нашите първоучители личи умелото майсторство на професора по живопис в преливане на цветовете, от което се получава детайлно моделиране лицата на светците. На горния ярос (етаж) са осем малки икони и в средата под кръста в по-голям размер – снемането на Христа от кръста. Осемте малки икони са на: св. Петка Българска, учениците на светите братя – св. Сава, св. Горазд, св. Наум Охридски, св. Климент Охридски, св. Ангеларий и след тях на св. Патриарх Евтимий Търновски и на св. Злата Мъгленска. От малките икони на горния ред особено впечатлява иконта на св. Злата. Проф. Мърквичка пресъздава образа на светицата точно по житийните описания. Красивата българска девойка, облечена в типична българска носия, държи в лявата си ръка кръст, а с дясната – прави жест, с който се противопоставя на полумесеца и звездата. Тя е претърпяла мъченичество за православната си вяра. На царските двери са четири икони с маслени бои, върху метал, на старозаветните пророци: св. прор. Мойсей със скрижалите на Завета, до него – св. прор. Аарон, на дясното крило на дверите – св. прор. Иеремия, и св. прор. Илия на лявато крило.

В продължение на петдесет години, от 1943-44 г., на мястото на мозиечните люнетни икони над входните врати имало поставен шперплат. Макар и в не добро състояние, падналите от детонацията по време на бомбандировките мозаични люнетни икони били прибрани в притворните конхи. Основата на падналите икони била от армиран бетон. Може би и самата тежест на споменатата основа, върху която са били залепени мозайките, е допринесла за падането им. А ктиторският люнет на царския трон съзнателно и злонамерено е бил премахнат с длето и чук. Дълги години се водели преговори между двете страни – възложител и изпълнител, планираха се парични средства, за да се възложи на НИПК (Национален институт за паметниците на културта) от Управлението на храма-паметник възстановяването на мозаичните икони. След цялостната им реставрация, разбрахме каква красота е била от 1912 до 1945 година.

От 1978 до 1996 г., в продължение на 18 години, се извършили  реставрационни работи по специална план-програма. Предложението за реставрационната план-програма направило Църковното настоятелство на ПКСХП  „Св. Ал. Невски“, с председател, тогавашният главен секретар на Св. Синод Негово Преосвещенство епископ Кирил, впоследствие Варненски и Великопреславски митрополит. В дългосрочен план, програмата била съставена след многократни консултации на настоятелството, респективно на неговия председател Преосвещения еп. Кирил. Реставрациите започнали от притвора на храмовата сграда с двама реставратори – г-жа Румяна Габровска и г-н Пламен Петров. Реставрационният колектив се увеличаваше, в зависимост от това, което предстоеше за работа по план-програмата и съобразно отпуснатите или налични парични средства на храм-паметника. През 1993 г. приключила реставрацията на всички икони в притвора, централната част на храма, кивотните икони и тези върху трите иконостаса. От началото на 1994 до 31 март 1996 г. се възстановили всички мозаечно-люнегни икони. Последната работа на реставраторите била ктиторските изображения на цар Фердинанд и царица Елеонора.

1. Дневници на Учредителното народно събрание (Дневник XXV) с. 229, Заседание от 13 април 1879 година.
2. Виж Държавен вестник, бр. 13 от 4 март 1881 година.
3. Пак там, с. 45.
4. Пак там.
5. Н. Ганев. Пое. съч., е. 46.
6. Д. Грънчаров. Пое. съч., с. 47-48.
7. Н. Яачов.Храм-паметник „Св. Александър Невски“. С., 1924.
8.
9. Главни доставчици на чакъл били враждебиенци, които докарвали с колите си речен искърски чакъл. Многократно арх. Смирнов е връщал колите за лошо промит чакъл, по който откривал речна кал. Доставените тухли престоявали в огромен гьол с вода в южната част на сегашния площад и след двуседмично престояване на строежа влизали в употреба само „звънтящите“ тухли, другите връщали на производителя, били рекламирани и заменяни с качествени. При реконструкция на отоплението от парно на водно през седемдесетте години на миналия век работниците се учудваха на здравината на тухлите, искри излизаха при ударите на шилата и отначало оставаха с впечатление, че са попаднали на бетон.
10. Проф. д-р В. Пандурски. Храм-паметник „Св. Александър Невски“ в София. Си. Духовна култура. С., 1974, кн. 8, с. 7.
11. Срв. Д. Грънчаров, Пое. съч., 74.
12. Пуд – стара руска единица за тегло, равна на 16, 38 кг. Шипченската камбана тежи 116.461,80 кг.
13. Свещ. Борис Георгиев Стоянов. История, надписи и украшения на камбаните при храма-паметник „Св. Александър Невски“. Сп. Духовна култура, 1974, кн. 8, с. 14.
14. Срв. Н. Ганев. Пое. съч., с. 49-51.
15. Пак там, л. 1, том I.